“Шибил” – филм с кауза. Никола Бозаджиев e режисьор и сценарист на новия български филм “Шибил”. Истински впечатляващото за него е, че той завършва проекта едва на 19-годишна възраст. Филмът се отличава с това, че зад него стои важна кауза – подпомагането на младите творци, които правят своите първи стъпки в сферата на киното. Това е пилотният проект на фондация “Първа клапа”, чиято цел е именно да подкрепи реализацията на дебютантски проекти. Тъй като и ние силно вярваме, че младите български творци заслужават нашата подкрепа и поощрение, ви приканваме да дадете шанс на филма. Лентата „Шибил“ вече е достъпна на Neterra.TV+. Филмът може да се наеме, като всеки потребител решава дали да се включи с дарение към младите творци.
Да си режисьор, когато си само на 19 години, само по себе си е забележителен факт, ето защо ви приканваме да станете част от един откровен и задълбочен разговор:
Изкуството
“Изкуство” е понятие, което може да бъде дефинирано по безброй начини. Каква е твоята дефиниция?
Не смея да разделям изкуствата. Не смятам, че понеже съм в киното, това е “ИзкуствоТО”. Вярвам, че всяко изкуство е различен повей, щрих на вдъхновение. За мен изкуството трябва да е близо до човека, да го пази и закриля. То трябва да остане над политиканството, над политическата коректност. Днес има толкова много движения, заради които се налага да “изкривиш” темата и гласа си. Творците е хубаво да са над това. Задачата им, както и функцията на изкуството, е да проповядват органичност и да обединяват, да закрилят всички, а не само дадена част от обществото.
Каква е функцията на политическата коректност тогава?
В днешно време политкоректността, образованието и дори изкуството са се превърнали в щампа. Превърнали са се в един модел, който е почти мъртъв. Те са марионетка, която моделираш, за да пасне в този модел. От друга страна, всичко зависи от целта. Ако даден филм има за цел да е коректен спрямо някаква идея и това иска да подчертае, това е окей. Но ако стремежът е да се направи универсален филм, който да е за всички, то той трябва да преодолее границите на администрацията и да живее вярно на сетивата си и на хората.
Филмът „Шибил“
Споделял си, че “Шибил” е филм на сетивата. Какво означава това?
„Кино на сетивата“ е движение, което се опитвам да прокрадна сред младите кино-творци. Иска ми се да ги вдъхновя, без да се вживявам в ролята на лидер, да разчитат повече на вътрешния свят, душата и емоциите на човека и да ги направят център на филмовата продукция. Това са средствата, които ни доближават до една история и които превръщат киното в откровение и споделяне. Тази идея, разбира се, не е нова. Тя присъства във всички филми от 95-та назад. Дори глобални, комерсиални продукции, като “Смело сърце” например, които са блокбъстъри, носят сърце, сетивност и се грижат за публиката в няколко плана.
Каква е целта?
Целта е не просто визията да изглежда уникално и да “взривява”. Идеята е отвъд експлозията, гонките и битките, да остане спомен за това какво си преживял. Сетивата на човек през цялото време са пътували с изкуството. За съжаление обаче в последните 10-15 години се получи една “дупка”. Тогава се зави крайно към пресъздаване на филми, чиято цел е единствено да забавляват, а не да имат реална мисия. От друга страна, това е нещо, което и аз самият имам за цел. Чрез забавлението може да се изгради достатъчно съдържание и да провокира достатъчно интересни теми и въпроси, които да родят градивна полемика.
Шибил и Рада – историята
Защо “Шибил”? Какво те привлече към историята и персонажа?
Може би е било подсъзнателен процес. Невъзможната любов бе това, което ме поведе към “Шибил”. Накара ме да препрочитам разказа, да го преоткривам, да намеря скрити полемики. Искаше ми се в лентата да осъществим контакт със самия Йовков, да запечатаме неговите сетива и мисията му. Йовковото творчество е наситено с хуманизъм и любов към човека. Теми, които ни напомнят, че не бива да бъдем егоистични, а да се споделяме и себеоткриваме. Йовков се е стремял да запечата именно това движение на хартия. Ние се опитахме и, надявам се, успяхме да го съхраним и визуално. Това е и разликата с класическия филмов прочит на “Шибил”. Там основната линия на разказа е добре запазена, но желанието ни бе да излезем от тази рамка. По-скоро ни бе интересно да съживим автора и да предложим на младите хора контакт с него чрез една от творбите му.
Какво те водеше, за да стигнеш от идеята до готовия продукт?
Всичко бе базирано на интереса ми към сетивата. Изследвах и себе си чрез героите и филма. По време на снимките бях попаднал в “любовен капан”, подобен на този на Шибил и Рада. Моите преживявания ме водеха през това приключение, защото имах възможност да преживея от първо лице това, което двата образа преживяват. Това ми даде възможност да комуникирам адекватно с актьорите, които трябваше да съживят тези герои.
Преживяването на тази любов през първо лице ме накарая да осъзная, че теми като любовта към човека и хуманизма не съм намирал в киното наскоро. В последно време не съм забелязал да се акцентира върху това с чувствителност. Да ги възвърнем е красива отговорност на нас – младите хора, които все още носим тези сетива. Наша отговорност е да ги пазим, да ги предаваме и даже да обедим хората, които си мислят, че ги нямат, да ги преоткрият. Това се превърна в моя мисия.
Никола и екипът
Как избираш с кого да работиш?
Това е първият ми филм и сега вече имам опит, но тогава всичко беше на инстинкт, провокирано от емоция. В онзи момент се опитвах да свържа хората със съдбата на Шибил и Рада и да я направя тяхна. Екипът ми се състои не просто в съмишленици, но и от много близки приятели в резултат на филма. Не мога да бъда по-щастлив от контактите, които имах. Спокойно мога да кажа, че те всъщност са моето “висше образование” във вид на директен обмен на вдъхновения, гледни точки и идеи. За мен инстинктът и контактът с очите е киното само по себе си, независимо дали преди или след камерата, или по време на снимки.
Едва на 19 години си режисирал филма. Как един режисьор на тази крепка възраст бе приет от екипа си?
Не съм изпитвал трудности, защото аз съм имал доверие на всички тези хора, опознал съм ги и съм им се “врекъл”. Преследвали сме обща мисия, така че всички заедно сме се водили взаимно. Въпреки че съм в позицията на режисьор и може би колегите ми ме виждат в ролята на водач, това се изразява в моята подкрепа и вяра във всеки един от тях. Не се вживявам в ролята на водач. По-скоро се опитвам да се поставя на мястото на всеки един творец и да го подкрепям.
Филмът е получил над 100 награди от кино фестивали по цял свят. Очакваше ли да бъде приет по този начин?
До ден днешен не мога да повярвам нито за първата, нито за 136-тата. Започнах филма като дете, което се опитва да се посвети на първата си страст. Това, което завинаги ще остане в главата ми, е как показвахме филма за първи път на фестивалите. Първоначално лентата присъстваше на по-малките фестивални форуми, които отвориха вратите на по-големите като “Реми” – наградата, която ни нареди до Стивън Спилбърг и Коен Брадърс. Това за мен е изключителна отговорност от гледна точка на следващите идеи. Иска ми се по пример на “Шибил”, ако ми е писано да продължа по този път, и следващите идеи да бъдат водени от мисията за промяната към добро.
Подкрепа за младите творци
По какъв начин фондация “Първа клапа” подпомогна филма?
“Шибил” е не само пилотен проект на “Първа клапа”, но и пулсът на фондацията. Всичко започна почти на шега, когато проявих интерес към тази адаптация. Реших да я развия просто, за да се науча как се прави пълнометражен сценарии в литературен аспект. Реших на експериментално ниво да го раздам на всякакви хора, включително и на бездомни хора. Когато видях, че работи, реших да рискувам. Събрах първата вълна съмишленици – актьорите. След това срещнах оператора Стефан Рачев – моят ключов визуален съмишленик.
Какво рискува?
Реших да рискувам всичко, което имам – апартамента, колата и бала. За съжаление обаче това не бе достатъчно. Затова съм много благодарен на всички партньори и съмишленици, които оцениха риска и се впуснаха с нас в това приключение. Лентата чисто емоционално е мащабна, но и на визуално ниво човек може, дори и с малко пари, да постигне красиви неща. Когато “Шибил” бе завършен, решихме да му дадем и фестивален живот, след което той се завърна с 136 награди от цял свят. Това ни убеди още повече, че мисията ни има социална стойност. Ето защо решихме да основем фондация “Първа клапа”, която се надяваме да просъществува и занапред. Ние винаги ще се грижим за нея, но в крайна сметка това е обществена кауза и обществото ще реши нейното бъдеще.
Младите в киното
Вярваш ли, че принципът „учене чрез правене“, каквото е и мотото на “Първа клапа”, е най-добрият начин човек да достигне съвършенство?
Абсолютно! Много западни университети се възползват от “учене чрез правене”, като прилагат и щампи към това. Това, което според мен е важно да бъде направено, е да се осигури една безопасна атмосфера за младите творци. Те са тези, които носят огъня на новото. Красиво е, когато един млад човек даде огън на вече изградени професионалисти, които са прегърнали идеята на лично ниво. Тогава опитът дава криле на визията и мечтите на младия творец. Младите творци сме много по-летливи, много по-емоционални, защото животът още не ни е прекършил да вярваме, че това, за което мечтаем, не би могло да се превърне в реалност. Това и прави “Пъва клапа”- дебютанти са обградени от сърцати професионалисти, за да им дадат полет, те на свой ред да се превърнат в следващото силно поколение, което от своя страна да се погрижи за новото.
След като на 20 години си направил първия си филм с такъв успех, имаш ли притеснение, че следващият няма да постигне такъв фурор?
Абсолютно! Това е страх, който човек има дори и да не е направил първия си филм. При дебюта обаче има нещо хубаво, защото рискуваш, но реално нищо не може да бъде изгубено. Дори и да се провалиш с втория, пак нищо не е изгубено. Може би не е бил правилният момент или темата не е била представена достатъчно задълбочено. Може би си бил твърде отворен и затова филмът е бил подминат. Има много примери за такива шедьоври. Този страх ще живее винаги в мен с всяка следваща крачка, но той ражда адреналина, кара те да скочиш в още по-дълбокото. Може би трикът е всяка следваща крачка да бъде по-предизвикателна и да бъде още по-актуална в социален, творчески и духовен аспект, за да може мисията да те води, не страхът.
Уроците от снимачната площадка
Какво е нещото, което би определил като “грешка” и би променил за следващия си проект?
Гледайки филма завършен със сигурност има неща, които бих променил, тъй като този опит ме накара да израсна. От друга гледна точка, не бих променил нищо. Все пак филмът е свидетелство, което мога да погледна и след 20 години, чрез което да осъществя контакт с миналото. Там съм запечатал първите си разсъждения, първата си страст. Това е първият ми акт да застана пред хората и да говоря за нещо, което намирам за важно – това да бъдем себе си, отново да бъдем живи в духовен и емоционален смисъл и да бъдем заедно. Всички грешки са толкова органични, че по-добре нищо да не бъде променяно.
Кой е най-важният урок, който научи, докато работеше над лентата?
Да улавяш мига! Всичко е миг, както е и латинската поговорка – carpe diem. Всичко е мимолетно. Седим си ние тук, говорим си, но всичко това остава зад нас в един момент и се превръща в спомен. Така че урокът е: преследвай тези мигове, улавяй ги и нека бъдем достатъчно смели да мечтаем, каквото и да се случва. Не бива да се пренебрегваме емоционално, защото тогава се затваряме и се губим. Другият урок е, че творецът трябва го прави за хората – за екипа, за публиката, и да им го посвети.
Къде би искал да развиваш кариерата си на българската или чуждестранната сцена?
Вярвам, че за киното няма “сцена”. Киното е където са хората, а хората са навсякъде. Важното е каква е мисията на филма – това очертава рамката къде ще бъде осъществен филмът. Не говоря за финансова рамка, а за духовна. За мен киното се занимава с това да улавя атмосферата по най-органичния начин. С други думи, за да се отдалечи от декорите, трябва да пътува заедно с историята, дори тя да го заведе в Италия, Испания или пък някое кътче в Азия.
Предай нататък
Какво е посланието ти към българите, живеещи извън България?
Посланието ми е, че трябва да се стремим да се свързваме заедно и, където и да сме, да ни води духът. Никога да не се предаваме и да не се обезличаваме. Да не се оставяме на тези ветрове, независимо дали са западни или източни, а да бъдем смели и да се връщаме към корена. Да бъдем верни на сетивата си, а сетивата винаги ни водят у дома!
Ако трябва да дадеш един съвет на младите артисти, какъв би бил той?
Не спирайте да мечтаете и следващият скок е вашият! Скачайте смело! Мечтите са създадени, за да се сбъдват. Няма граници. Нито полетът, нито животът са създадени, за да бъдат ограничавани. А ние сме се родили неотдавна и тепърва трябва да живеем. Трябва да сме щастливи, защото само щастието може да свърже твореца с обществото.
Чуйте и останала част от интервюто с Никола Бозаджиев:
Ако обичате да четете и слушате интервюта с млади и вдъхновяващи българи, дайте шанс на още едно интервю, дадено специално за блога на Neterra.TV, с кинокритика Зорница Аспарухова.
Коментари