Интервю с режисьора Виктор Божинов. От него разбираме, че е силен привърженик на доброто кино разказване. Това личи и от филмите му „Възвишение“ и „Голата истина за група Жигули“, които режисира. Участва в ТВ проекти като сериалите „Под прикритие“, „Стъклен дом“, „Столичани в повече“, „Кантора Митрани“ и „Връзки“. През последните години е абсолютно отдаден на създаването на качествено кино. „Възвишение“ и „Голата истина за група Жигули“ връщат зрителския интерес към българското кино. Лентата за историята на група „Жигули“ вече е налична в платформата Neterra.TV+ за всички зрители, независимо къде живеят в България или чужбина. По този повод и за много други неща си говорим с режисьора Виктор Божинов.
„Жигули“ с главно „Ж“
Защо Жигули, а не Лада?
Заглавието дойде от Ваня Николова и Нели Димитрива (сценаристи на филма) и аз веднага го харесах. Жигули е знакова дума за онези времена и категорично те отпраща назад във времето. Освен това ми хареса колко е звучно. Мелодията на тази дума е някак малко по-нестандартна. А и започва с буквата „Ж“.
Как успя да накараш тези талантливи актьори да станат и музиканти?
Актьорският състав не е избран, само защото лицата са известни. С всеки един актьор съм работил преди това и ги познавам отдавна. Съвместната ни работа е била много добра. Избрани са, защото на първо място са много добри актьори. А добрите актьори са и много работливи. Ние се шегуваме, че Рачков свири на два пръста, но той може наистина да изсвири мелодиите. Разбира се, нашият филм бе с малък бюджет и трябваше да използваме демо записи. Всъщност в лентата има няколко сцени, където актьорите наистина свирят. В крайна сметка историята не е за музиканти – виртуози, а за музиканти, които вече имат затруднения в свиренето. Това по някакъв начин малко облекчаваше работата ни.
Как се създава автентичното лице на нещо измислено като група „Жигули“?
С добре свършена работа при подготовката на сценария. Сценарият е стъпил на доста интервюта с големите музиканти от онези години, като някои от тях все още са музикални величия в България. Благодарение на разговорите си с тях успяхме да вземем информация от извора. Написаният текст е изграден на базата на истински истории. Ето защо сюжетът звучи пълнокръвно. Предполагам, че поради тази причина зрителят успява да се идентифицира лесно с историите.
Музиката с главно „М“
Как направи така, че музиката да е като отделен герой във филма?
Музиката има своя драматургична линия. Освен това е и двигател на всичките герои. Причината да се разделят е музиката. Причината да се съберат отново е музиката. Опитахме се чрез музиката и текстовете да прокараме една самостоятелна история на групата. Радвам се, че голяма част от зрителите усетиха това.
А кои са твоите рок фаворити и с какво те вдъхновяват?
Мога да кажа, че съм всеяден в музикално отношение. Бандите, които са ни сформирали още от деца, са ясни – Pink Floyd, Led Zeppelin и др. Винаги съм се опитвал обаче да търся музика, която ми е интересна. Има хора, които като израснат с един тип музика, продълажват да слушат само нея. Аз пък смятам, че музиката е много по-широка територия и се радвам, че в последните години има доста хора, които разработват така наречения „инди стил“ и търсят други музикални форми.
Киното с главно „К“
Как успя да поддържаш такъв баланс, че екипът на филма да не се разпадне?
Екипът на филма е съставен от професионалисти. Това е сложна машина със сложни режими на работа и сложни структури. Създаването на филм обикновено винаги е свързано с много емоции, характер и поставяне на граници. Това съвсем не означава, че не е имало конфликти. Напратив, те са част от процеса на работа. Вярвам, че понякога, за да се държат хората в кондиция, трябва да бъдат извадени от зоната им на конфорт. Всъщност работата на режисьора включва и това – да създаде атмосфера, в която хората да се чувстват малко напрегнати. Тогава концентрацията се повишава. Забелязах това и по време на снимките ни в пандемията.
Филмът носи духа на 80-те години в България. Доколко мислиш, че биха го разбрали чужденците?
Честно казано – нямам представа. Без да звучи патриотично, смятам, че киното е много по-силно национално изкуство, отколкото международно. Ние имаме наши проблеми, за които да говорим и не винаги трябва да смятаме, че това, което правим е лошо, защото не се разбира в чужбина. Знаеш ли, че съм присъствал на няколко прожекции на „Възвишение“ в чужбина. На една и съща сцена половината зала избухва в смях, а другата, които са чужденци, се чуди какво става. Защо? Защото основата на хумора е езикова. В случая езикът е този, който го отключва, и това е качество. Не виждам защо трябва да бъдем коректни спрямо някаква концепция за глобализъм и глобалност.
Филмът ще достигне до много българи, които живеят в чужбина, какво е твоето послание към тях директно и индиректно през филма?
Радвам се, че имаме такава възможност чрез платформата Neterra.TV+ да достигнем до всички хора по земното кълбо, които искат да гледат този филм. Хората, напуснали България по една или друга причина, остават по някакъв начин свързани с родината ни. Вярвам, че филмът ще бъде посрещнат с любопитство и с емоционално разбиране така, както го направиха българите в България. Пожелавам им спокойно да се забавляват.
Историята с главно „И“
Казваш, че вторият филм е по-труден от първия? Защо?
В нашия занаят се смята, че когато първият филм е успешен, прави толкова силно впечатление, че очакванията за следващия са да не бъде по-малко от това. Практиката показва, че по-често вторият филм е по-неуспешен от първия. След „Възвишение“ се чудех каква трябва да е следващата стъпка, която да направя като режисьор. Тогава реших, че е много важно бъдещият проект да е нещо съвсем различно. Исках да бъде в съвсем различен жанр и да е съвсем различен тип филм. Когато развивахме сценария за историята на група „Жигули“ с авторите, това бе ключов елемент в създаването му. Сега като погледна назад виждам, че съм избегнал проблема с втория филм.
Как намираш добра история, която си сигурен, че искаш да екранизираш?
Осланям се на особено интуитивно чувство. Не е резултат от някакво рационално осмисляне на плюсовете и минусите. До голяма степен е емоционално решение. Една история трябва да е интригуваща, да увлича, да си я предствиш и да поискаш да я развиеш. Не съм от хората, които ще направят филм, просто защото са завършили режисура. Историята е водеща и тя ме намира. Затова и толкова късно дебютирах на 45 години, защото до този момент не ме бе намерила историята на Милен Русков („Възвишение“), която почувствах дълбоко лична. След интуитивния професионален импулс, разбира се, следва и малко рационална работа.
Имаш ли кино-творец, който считаш за твой вдъхновител или учител?
Силен привърженик съм на доброто кино разказване, където интересните истории са разказани през емоциите и преживяванията на хората. Ето например снощи за пореден път и без абсолютно никакви задръжки изгледах „Имало едно време в Америка“ на великия Серджо Леоне. Това е един от знаменитите филми, създавани някога. А филми като този има много, както и режисьори. За мен доброто кино разказване е важното и това се опитвам да търся в себе си, а не да имитирам.
Подготовката с главно „П“
Доколко българските кино творци имат възможност да се подготвят добре за снимките на един филм, толкова добре колкото американските си колеги, например?
Зависи от задачата, колко е сложна и какво изисква. За съжаление, аз все си избирам неща, които са сложни, трябва усилена подготовка и винаги има проблеми. Финансирането на българското кино е жестоко ограничено. Ние правим филм с бюджета за тоалетна хартия на голяма холивудска продукция. Затова тоя тип подготовка се компенсира от желанието на хората да го направят, което не се заплаща. В голяма степен българското кино съществува благодарение на този безплатен ентусиазъм и страстта на хората, които се занимават с него.
За филма „Възвишение“ споделяш, че си чакал листата на дърветата да почервенеят. Имаше ли подобен момент при снимките на филма за „Жигули“?
О, имахме много сложен казус и това бе кадърът с финалната сцена. В лятото, в което имаше пандемия и не съществуваха никакви концертни прояви, ние имахме уникалния шанс да стъпим на единствената построена рок сцена за миналата година в цялата страна. Това стана благодарение на наши приятели, които много харесаха идеята, и на община Бургас. Оказа се, че тази финална, емоционална сцена, която въздейства толкова много на зрителите, трябваше да я заснемем само за 30 минути! Просто толкова бе прозорецът на сцената, който можеха да ни отделят. Разбира се, ако нямахме ясна концепция и добра подготовка нямаше как да успеем да заснемем тази ключова сцена. В този смисъл, бе далеч по-сложно от това да се разходя 4 пъти до Пирдоп, за да наблюдавам листата на дърветата.
Как се възприемаш като манипулатор или илюзионист?
Не съм от хората, които седя пред огледалото и разсъждават върху себе си. Имам точно три селфита и то заради дъщеря ми. Нека хората ме възприемат както искат. Аз правя това, което ме боде отвътре.
От този линк може да научите любопитна информация за самия филм и интересни факти от заснемането му. А статията е написана от фантастичната Зорница Аспарухова.
Коментари