Интервю с Герасим Герасимов – Геро

Албена Стоянова Албена Стоянова

Интервю с Герасим Герасимов – Геро

На Вашето Внимание, Дами и Господа, г-н Герасим Герасимов – Героооо! Познавате го от безбройните постановки, в които радва зрителите, като „Зорба“, „Нова земя“, „Стриптийз покер“, „Швейк“, „За какво ви е Дон Кихот?“, „Спанак с картофи“, „Лъжи ми, обичам те“, „Нашата голяма френска сватба“, „Сирано дьо Бержерак“, „Ромул Велики“ и още много други. На големия екран сте го виждали във филмите „Посоки“, „В кръг“, „Възвишение“. А на малкия, го познавате от различни предавания като „Господари на ефира“, „Като две капки вода“, „Маскираният певеч“, както и от сериала „Полицаите от края на града“.

Геро взе чинелите на Пухи, барабаниста на бандата „Жигули“, във филма на Виктор Божинов „Голата истина за група „Жигули“, който вече може и да закупите на Neterra.TV+. За ролята му там, както и за ранната му любов – театра и късната му любов – киното, говорим лично с Геро.

Пухи в сюжета

Една реплика от филма гласи: „Не искаш да забравиш нищо старо и така няма да научиш нещо ново“. Доколко Пухи е вкопчен в старото?

Нашите герои, според мен, не искат да си спомнят много миналото. Това е затворена страница за тях. Етап, през който са минали, и всеки е поел по своя път. Ако не беше този отминал етап обаче, те нямаше да са това, което са. Хубавото е, че правят опит да се съберат, но както виждаме времето си е оставило следите.

Във връзка с една прекрасна сцена във филма, искам да те питам има ли талантът цвят на кожата и възраст?

Категорично НЕ! Всички сме хора, независимо от цвета на кожата и възрастта. Е, хубаво е да откриеш таланта, или някой да го открие в теб, когато си по-млад. Не за друго, а за да имаш повече време да го раздаваш на хората. Талантът е даденост от висшите сили, Господ – всеки, който както иска да го нарича. Мисията на този, на когото му е даден определен талант, е да го раздава на другите.

Красивата вманиаченост на фенската лудост е представена по един романтичен начин. Имаш ли забавни случки с твоите фенове?

О, имам много истории! В България, понеже сме малка страна, почти всички сме си роднини. Всеки си мисли, че те познава. А който не те познава, понеже си по-често на екрана – дали в телевизора, на големия екран или на сцената – и те приемат като част от техния живот. Държат се по-свойски и фамилиярничат, в което няма лошо. Е, понякога се преминава границата, но това е положението. Да съм станал счетоводител, а не актьор. Имал съм доста забавни моменти. Обикновено хората, когато срещнат човек, с когото държат да се запознаят, искат да кажат много неща. Стават многословни. В един момент ги губиш какво точно искат да ти кажат, а те за 3 мин. искат да ти кажат 100 неща. Някой път не оставаме само с 3-те минути. Стават 10-15. А не можеш да ги прекъснеш хората, защото си длъжен да ги изслушаш.

Геро в ролята на фен

А дали ти си правил нещо откачено и лудо като фен на някого?

О, моля те, още съм фен на хора, които уважавам и които ме вълнуват. Това, че съм популярен не означава, че съм спрял да оценявам хубавото и вдъхновяващото. Честно казано, когато искам да говоря с някого, на когото се възхищавам, направо блокирам. Ставам многословен. Искам да кажа 100 неща. Започвам да се притеснявам какво и как ще кажа, не искам да изглежда тъпо начина, по който се държа.

Когато дойдох в София и ме приеха в НАТФИЗ, се сблъсквах с тези имена на актьори, които съм гледал само на телевизора, на които съм се възхищавал и които са ме подтикнали да тръгна към тази професия. Тези срещи от третия вид бяха много сюреалистични! Мина време, докато осъзная, че оттук нататък това ще ми е животът и че тези срещи ще са ежедневие.

Имаш много сладки истории с Георги Калоянчев. Как се говори с него на ТИ?

Говориш на ТИ с него, когато той ти позволи. Ние с него много бързо скъсихме дистанцията. Имаше едно търкане чисто професионално между нас в началото. Бе починал, светла му памет, Васил Попилиев. Калата дойде на негово място да играе в Габровския театър в постановката „Вчерашни целувки“ на Юрий Дачев. Нашето решение бе малко по-различно от това, което играеха в Сатирата в София, и част от репликите на героя на Калоянчев бяха дадени на мен. Само че режисьорката не му бе обяснила тази лека подробност. Та се получи голям сблъсък на сцената. Обаче как да скочиш на Калоянчев? Това все пак е Калоянчев! Аз мълча, той говори. То, нищо не се разбира. Хората стоят и гледат. И така един, два пъти. На третия път реших, че ще си защитя героя. И тогава Калоянчев разбра, че не съм от тези, които лесно се дават. След тази случка, той ме прие като актьор, колега и приятел и оттам нататък бе истинско удоволствие да се играе с него. Калоянчев бе Учебник.

Театралните постановки с Геро

Как намираш смешното, Геро, след като обичаш да усмихваш хората?

Все по-трудно се намира смешното в днешно време. С всички тези толерантности, с които трябва да се съобразява човек, честно казано, не знам как ще се прави сатира и комедия оттук нататък. Сатирата и комедията винаги усмиват ежедневието, нас, хората, в това, което живеем. А сега всеки, които се почувства леко обиден или засегнат, щото явно му липсва чувсто за хумор, започва да роптае, да пише жалби, да се оплаква. Наистина все по-трудно се намира комичното и комедийното. Това ми се струва основен проблем на човечеството – хората забравиха да се оглеждат в огледалото, да видят наистина кои са. Мислят се за единствени и неповторими. Това не е хубаво.

Доста си активен в театъра. Как успяваш да превключиш предавката и да се настроиш от едно представление за друго?

Ако ти кажа, че е лесно, не е лесно. Това е занаят. Както всяка професия има своите трудности, така и тази. Жестока концентрация и събиране преди да излезнеш на сцената. По едно време имах 13 заглавия, които играех активно, и беше доста странно. Сега малко ги понамалих, защото все пак с годините, трябва да се внимава малко повече. Превключването е част от професията. Явно на мен ми се отдава.

Носиш ли образите на гърба си?

Определено ние, актьорите, сме леко шезофреници. Никога не сме сами. Ходим си с всички наши герои всеки ден и си говорим с всеки един поотделно. Някой път всички заедно говорят. Е, това е малко странно… Гледам вкъщи да не ги нося със себе си. Нося обаче умората и адреналина, който съм получил от представлението. Често пъти хората си мислят, че актьорите висят само по заведенията. А ние свършваме работа в 22:00. Толкова много ти се е качил адреналинът, че не можеш просто да се прибереш и да си легнеш. Трябва някъде да го изкараш. Вечеряме след 22:00 и е нормално да седнем някъде. По-трудно се отървавам от адреналина. Някой път е имало и такива случай, когато героят си го носиш 1-2 дни със себе си, когато се е получило така нареченето „дуенде“ на сцената – тази магия (дуенде – миг на сливането на актьора с героя). Това е много особенно, странно усещане. Ако някой ти каже, че го изпитва постоянно, ще те излъже жестоко.

Има ли разлика пред колко хора играеш в залата?

Разбира се. Винаги, когато са по-малко хора, те са по-свити и малко по-ги е страх да изкарат емоцията, която виждат на сцената и която придобиват. Притесняват се какво ще кажат хората около тях, да не би да се смеят шумно или че плачат много. Определно по-малкото публика действа и на нас актьорите. Когато видиш полупразен салон, хора с маски – губи се някак онзи пълнокръвен контакт с публиката. С маските се получава малко смях със заглушител.

Това ми напомня една случка в Габрово. Страхотен студ. Играем страхотно представление –  „Жена за полковника“ на Христо Бойчев, Пламен Панев – режисьор, светла му памет. Представлението е невероятно и очакваме фурор. Свършва. И… нищо не се чува. Чува се само едно туп-туп-туп. Когато поглеждаме, хората са с ръкавици, толкова е студено в залата. Те пляскат, ама… аплодисмети със заглушител.

Геро и неговите роли

Зорба Гъркът. Какво е усещането да играеш този образ?

Философията на този човек е трудна да се изкара. Все пак, ние, като живеем на Балканите, носим тази мая, която е в героите в „Зорба“ и е по-близко до нас. Трудно се играе, защото когато има запалени читатели, за които тази книга е настолна, те искат да го видят по един друг начин. Други, които са гледали филма с Антъни Куйн, мислят, че Антъни Куин ще излезе на сцената. Искат да чуят и сиртакито от филма, пък то… Това е нашият прочит на Никос Казандзакис, с Юрий Дачев драматизация и Бина Харалампиева – режисьор. Сигурно някой може да го направи по различен начин. Сцената е свободна, да се качи и да го направи.

Къде е допирната точка между Зорба и Санчо Панса?

Двама различни герои са това. Много различни. При Санчо трябва да влезеш в неговото прекрасно, елементарно съществуване. Той не си задава много въпроси. Просто гледа „моята нива е оттук дотук, аз само нея си ора“. Санчо обаче е много отворена душа да попива доброто. От сеньор Кихот попива тази жажда за свободата, за красивото, за честното и справедливото. Неслучайно накрая Санчо почти облича доспехите на рицаря.

За периодите, когато нямаше възможност да правиш това, което обичаш, кои са нещата за които си даде сметка и които научи?

Открих, че „По-полека“ трябва малко да се кара. Великолепна песен на Стефан Вълдобрев – разкошен актьор и музикант. Може да прозвучи цинично, но за мен тази пандемия ми дойде дюшеш. Поглеждане към себе си, обръщане внимание на близките ми, доста неща си изясних как би трябвало да продължа оттук нататък с пандемия или без.

Не знам дали хората си дават сметка, но животът на актьора е един луд спринт, на високи обороти. Това наистина те съсипва и физически, и психически. От спринтьор трябва да се превърнеш в бегач на дълги разстояния, за да издържиш. Калата бе казал: единственият начин да остареем е да поживеем по-дълго. Мисля да изпълня завета му.

Филмите и сериалите с Геро

Какво ти дават ролите в различните филми?

Това е младата ми любов. Дълго време чаках да заснема първия си филм. Коренно различно е от театъра и от всичко друго, свързано с нашата професия. Магия е. Допада ми много. Зарежда ме. Особено, ако работиш с хора, които го разбират и знаят какво искат от теб. Много е важно режисьорът да знае какво иска от актьора. Затова „Жигули“ се получи толкова добре и успяхме да го заснемем за 22 дена, защото Виктор (Виктор Божинов, режисьорът на филма „Голата истина за група „Жигули“) знаеше много добре какво иска от нас. Ние бяхме много отдадени на целия проект. Бе мн забавно, хората да не си представят, че през цялото време е бил невероятен купон. Нямахме време за парти, защото за нас бе важно да си свършим работа.

Още чакам някой да се престраши и да ми даде главна роля. Може пък и да не ставам. Нали сега си говорим за какво си мечатаем? Е, аз си мечатя за главна роля в киното! Дали ще го издържа, дали ще се справя, както се казваше в „Полет над кукувиче гнездо“: Поне опитах. Много искам да опитам поне един път. Сигурен съм, че и за това ще му дойде времето.

Какво трябва да направи един режисьор, за да има Геро в своя филм? Кое те убеждава да участваш?

Първо, със сценария. Това е най-важното. Тема, която ме вълнува и е написана прекрасно. Не на последно място – да знае режисьорът какво точно иска от мен. Това е условието да снимам. Хората изобщо не трябва да се заблуждават – от българско кино не се печели. Ако си мислят, че отиваш там и взимаш една торба с пари, това са жестоки заблуждения. Дори на моменти малко си донаждаш. Сам. Българското кино в момента се прави единстветно и само от любов и на „въпреки“, ей така, на инат.

Има ли разлика при подготовката ти за филм или сериал?

Сериалът се снима много по-бързо. Нещата отивам малко на конвейр, защото трябва да вадиш серии всеки ден, всяка седмица. Там е важно да си наясно още от самото начало кой е героят ти и към какво се стреми и така да бягаш с него през целия сериал. Жестока концентрация се изисква, защото наистина нямаш никакво време да опитваш различни неща, да снимате много дубли.

В киното разполагаш все пак с малко повече време да се подготвиш. Не всеки път. И там малко взеха да снимат по-набързичко, поради темата, която засегнахме преди малко. Тъй като българското кино не разполага с много финанси, трябва да се снима бързо, защото трябва да се плаща техника, наем на терени, масовки, хора, реквизити, костюми, коли, оръжия…

Професионалната щафета

Искаш ли да имаш възможността, с която разполагат американските ти колеги, и да се подготвяш за една роля 6 месеца, например?

О, толкова много бих искал и аз да разполагам с това време! Обаче това означава, че продукцията, която ги наема за този филм, им плаща за обучението и подготовката. При нас това го няма. Тук ни се обаждат месец преди това и казват: хайде, почваш! Изобщо не те чакат да се подготвяш за ролята. Единствено за филма „Жигули“ имах близо 35-40 дена да се подготвя малко с барабани при Стунджи. Това е за сега единственият филм, който ми е дал такава предварителна подготовка. Например, Антонио Бандерас 6 или 7 месеца е бил с националния отбор по фехтовка на Испания, когато се е подготвял за ролята си на Зоро.

През месец октомври излъчихме международния студентски филмов фестивал „Ранно пиле“. В българските филмови участия имаше доста известни актьори. Това само за българската школа ли е характерно и ти изпитвал ли си това добро на гърба си, когато си бил студент?

На запад също има утвърдени имена, които подкрепят такива проекти. При нас е по-често срещано, защото първо е жаланието да помогнеш на по-младите. Второ, знаеш какво му е на главата – той е с нула % бюджет за този филм и трябва да му помогнеш по някакъв начин. А и е хубаво да дадеш едно рамо, за да му се получат нещата на този млад човек.

Докато учех в НАТФИЗ като студент, постоянно участвах в откъси на различни кино и театрални режисьори. Това е част от обучението, като в същото време събираш много материал и солиден опит. Аз съм им помагал, те сами помагали, това е бил взаимен процес.

А дали ти самият оказваш такава професионална подкрепа на следващото поколение актьори?  

Когато са ме поканили, винаги съм се отзовавал. Стига да имам свободно време, винаги бих откликнал. В крайна сметка това не е толкова голяма жертва да отделиш време на едни млади хора, а по-скоро удоволствие.

Ако искате да научите какво споделя за предизвикателствата по създаването на филма „Голата истина за група „Жигули“, режисьорът Виктор Божинов, може да го направите ето ТУК

А какво мисли композиторът на филма, Петър Дундаков, разберете от този ЛИНК.

Коментари

Share This Article
Обожавам изкуството. Киното, театъра, книгите, музиката, танците. Хубавите истории винаги са ме вдъхновявали. Това, което винаги ме оставя без дъх, е ДОБРАТА история и КРЕАТИВНОСТТА на човешкия дух и ум. 😄
Leave a Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *