Първите дни бяха приятни, но някак все още ми убягваха големите филми. Онези, заради които Кан е Кан. Онези, които остават. След невероятната реколта през 2023, неизбежно 2024 се оказа по-умерена. При все това, след слабата селекция в Белрин, Кроазет показа завидно качество.
Нови филми на познати имена
Обичам, когато излизат нови филми на познати имена. По време на фестивал, обаче, най-голямата награда за всеки киноман е да открие съкровище. Колкото по-неочаквано, толкова по-хубаво. Често преценката за даден филм е силно повлияна от обстоятелствата.
Кога, къде, с каква публика, какво е копието, какви са нагласите? Има филми, които променят вкуса си в времето. В Кан два филма успяха истински да ме развълнуват. Да ме карат да мисля за тях дълго след края. Да се опитвам да разбера кое ги прави специални.
Emilia Perez – Емилия Перес
08:30 сутринта – безбожен час за прожекции. На крак съм от два часа и преди светлините в залата да угаснат, се питам какво правя тук. Ще гледам музикален филм за транс наркотрафикант от Мексико със Зоуи Салдана и Селена Гомес. Вече се замислям за житейските си избори и защо просто не избягам. Бам! Салдана е млада адвокатка, която пее за нейните житейски избори на испански. Няма начин! Не се случва и определено сънувам.
Филмът е Emilia Perez (Емилия Перес) на френския режисьор Жак Одиар. Смело, много смело. Мелодрамата се лее от екрана, куршуми свистят, песни се пеят. Абсолютната жанрова еклектика – теленовела, драма, мюзикъл, трилър, екшън. Красота! Филмът вече спечели 2 награди. Но съм ужасно любопитна кой български фестивал ще го покаже.
Малко разнообразие
Междувременно изгледах и други филми. Китайският Caught by the Tides (Уловен от приливите), румънския Three Kilometres to the End of the World (Три километра до края на света), деликатния японски My Sunshine (Моето слънчице) и скучноватия Oh, Canada (Ах, Канада!) на Пол Шрейдър. Във всички видях нещо хубаво. Беше приятно да ги гледам. Но аз си исках силната емоция. И я получих.
Деми Мур в кървав хорър
The Substance (Веществото) – хорър за красотата, старостта и обществените очаквания към жените. Забавен и много кървав.
Френската режисьорка Корали Фаржеа (да, и жените могат да правят хоръри!) натиска педала и ни блъска челно със 100 км/ч. В центъра на успеха е и идеално подбраната Деми Мур. На теория би трябвало да играе себе си, но отива много по-далеч.
Никълс Кейдж отново в играта
За десерт си оставих малко Никълъс Кейдж в The Surfer (Сърфистът). Трилър за мъж на средна възраст, който иска единствено да яхне вълните край родното си място, но местната клика сърфисти го отхвърлят като чужд.
Конфликтът се завихря спираловидно и героят на Кейдж извървява пътя на унижението и деградацията до край. Филмът е с потенциал да се превърне в култов и мълвата бързо се разнесе сред феновете на жанровото кино.
В очакване …
Много се случи за седмица в Кан, но и много продължи да се случва след това. Заглавията, които не видях, са индийския All We Imagine as Light (Всичко, което си представяме като светлина), иранския The Seed of the Sacred Fig (Семето на свещената смокиня) и португалския Grand Tour (Голямото пътешествие).
Но най-искрено съжалявам, че се разминах с носителя на Златна палма Anora (Анора) на Шон Бейкър. Добрата новина е, че очаквам всички тези благини да дойдат и у нас като част от големите ни фестивали.
Коментари