7 дни, 23 филма. Средно по 3.2 на ден. Преброих ги, когато се върнах. Малко е. Можеше повече. А останаха толкова за гледане. Драми, хоръри, комедии, любовни, документални, мюзикъли. От всичко по много. Кино сутрин, кино на обяд, кино на вечеря. Кан е опиат. Започнеш ли веднъж, няма връщане назад. И искам пак.
Heavier Trip
Но как да ги подредя, мъчна задача. Първи филм напълно неочаквано заглавие Heavier Trip. Беше късно вечерта и се намъкнах на маркет прожекция.
Първи кадър – логото на НФЦ. Филмът е финландска комедия за хевиметъл банда каквито само на север виреят, но явно има и българско участие. И като че ли това беше най-забележителното във филма.
Основната конкурсна програма
На следващия ден подхванах тежката артилерия – основната конкурсна програма. Тежка, тежка, но пак комедия – The Second Act (Второ действие). Това беше и откриващия филм на фестивала. Очакванията ми за добър филм бяха нулеви.
А се оказа чуден актьорски филм с привидно фриволен диалог, който смело предизвиква политическата коректност.
The Girl with the Needle – Момичето с иглата
Следващият поред филм от конкурсната програма е на противоположния полюс. Тежката чернобяла драма The Girl with the Needle (Момичето с иглата) на реж. Магнус фон Хорн. Дания, 1939, младо момиче се оказва бременно и в безизходица.
Досетихте се иглата не беше за шиене. Имаше смразяващи сцени, често на ръба на хоръра. И може би щеше да е чудесен, ако наративът знаеше къде отива.
Mongrel
За да се измъкна от тъмнината, влязох в още по-тежката драма Mongrel (Мелез). История за човечността сред помийната яма на имигрантския живот. Копродукция на Тайван, Сингапур и Франция. Нямаше по-голям контраст от лукса на Кан и мизерията на екрана. Документалният филм за Анди Уорхол и детският The Major Tones повдигнаха обратно настроението, а и предстояха 2 от най-чаканите заглавия.
Bird
Обичам творбите на Андреа Арнолд още от късометражния и успех. Винаги подхожда към персонажите си с голяма обич. Новият Bird (Птица) обещаваше и присъствието на актуалните Бари Кугън и Франц Роговски.
Филмът очарова с познатите си теми за подрастването с лек привкус на магически реализъм. Поезия, сърце и приказност.
Чаканият Megalopolis на Копола
Всички обичаме Копола, но за новия му епос Megalopolis (Мегалополис) е трудно да бъдеш позитивен. Със сигурност това бе най-очакваното заглавие. Мегазаявка за сбъдването на проект бленуван четири десетилетия. Тази сайфай приказка за миналото и бъдещето беше определен от мнозина като странен, луд и новаторски.
Но първите думи, които изникнаха в мен, докато гледах, бяха – остаряло, бутафорно и претъпкано. Твърде много идеи и твърде малко удоволствие. Копола иска да покаже бездуховността от съвремието ни и да ни повдигне духа с едно утопично бъдеще. Но сред цялата карнавалност посланията му остават празни.
Kinds of Kindness
Само няколко месеца след успеха на Клети създания, Йоргос Лантимос се завърна с Kinds of Kindness (Видове доброта). Тази „прибързаност“ събуди скептика в мен, но за кратко.
Всъщност гръцкият режисьор предлага три самостоятелни абсурдно неустоими новели. Джеси Племънс, Ема Стоун и Уилям Дефо се впускат през глава в този експеримент на неуравновесени и крайни (без)човешки взаимоотношения. Историите дразнят, очароват, провокират и разсмиват от начало до край.
Началото на фестивала беше ударно, но истинските съкровища предстояха.
Коментари