Рядко обръщам внимание на българския аспект от някое световно събитие. Но някак трябва да приема, че и той влияе върху киновъзприятията ми. Българското участие в Кан 2024 се заяви най-силно в три момента – режисьорът Константин Божанов с филм в Un Certain Regard, Мария Бакалова с участие във филм от конкурсната програма и късометражния филм The Man Who Could Not Remain Silent с български копродуцент.
Ама какво им е българското на тези филми?
Така се обажда балканският неверник в мен. И бързо го заглушавам с аргумента, че най-после българското е просто част от хубавото. Колко голяма част е абсолютно без значение. През 2024 година доживях да кажа, че гледах швейцарско, българско, френско, тайванско, индийски филм с български режисьор и история за силни жени в Индия. Браво на Константин Божанов, че е оставил историята да определи географията, а не обратното.
The Shameless (Безсрамните)
Билети за The Shameless (Безсрамните) трудно се намериха. Но за едното кино, какво не правим! Успях да вляза в следобедната прожекция на 18 май в Cineum IMAX. Страхотен модерен кинокомплекс. Недостатъкът – намира се на 30 мин от Палето. Та падна малко тичане. Но с автобус линия A успях на време. Отвън на опашка чакаха с надежда хора да се освободи място. Вътре – екранът огромен. И ударно филмът ни отведе в бордеите на Индия.
Вече и кучетата знаят, че Анасуя Сенгупта спечели награда за най-добра актриса. Но трябва да се види, за да се повярва какво силно присъствие има. И не само тя. Целият актьорски състав пасваше идеално. Лично мен филмът ме спечели с отношението към персонажите. Лесно е да се плъзнеш по клишетата. Тук онеправданите отвръщат на удара. Двете момичета са и непримирими, и смели, и безсрамни.
В последната ми вечер в Кан в българския павилион се проведе организирания от НФЦ коктейл, съвместно с Кипърски филмов център. Сред присъстващите бяха продуценти, режисьори, включително екипа на Безсрамните, фестивални представители и международни гости. И аз бях там, и аз дишах от морския въздух.
Мария Бакалова като Ивана Тръмп
Няколко часа по-късно беше и премиерата на филма от конкурсната програма – The Apprentice (Стажантът). Филмът на датския режисьор от ирански произход Али Абаси върна лентата назад към младия Доналд Тръмп.
За премиерата – никакъв шанс за билети. Сутринта беше по-успешна и това беше последното заглавие за мен от фестивала. Като цяло на филмът е умерен портрет на една противоречива личност. Но историята сякаш се рее без фокус и цел, а развитието на персонажа е просто маркирано.
Филмът не е успял да развие в дълбочина и образа на Ивана Тръмп. Тази волева дама с огромен бизнес нюх е просто допълнение в цирка на имотния магнат. Жалко, защото българката Мария Бакалова се справя добре със задачата си и продължава да проправя път за други актриси от нашия регион.
The Man Who Could Not Remain Silent
В нощта на наградите на 25 май, Златната палма за късометражен филм бе връчена на The Man Who Could Not Remain Silent – копродукция между Хърватия (Antitalent), България (Contrast films) и Франция (Les Films Norfolk). Нямам преки впечатления, но огромни поздравления към екипа.
Вместо епилог
Когато започнах активно да споделям впечатления от фестивала, един приятел отбеляза как преди години новините от Кан ги получавахме от малцина избрани. Шепа кинаджии и киноведи ни разказваха за най-качествените филми и най-бляскавите премиери. Така в съзнанието ни Кан беше недосегаем и митичен – Албион населяван от майстори и богове.
Когато сама започнах да посещавам тези форуми неминуемо се показаха и грозните крака на пауна – дълги опашки, безсъница, непрестанно тичане и не толкова бляскави премиери. Но и още нещо. Оказа се, че фестивалите са пълни с млади хора.
Та мисля си дали нашето кино не е все още твърде затворено в себе си, защото прохождащите кинаджии се обиграват по-късно на фестивалите и пазарите. Добрата новина е, че идват нови поколения и Кан вече не е толкова недостижим.
Очаквайте още кино и критика в следващата част на моя дневник от Кан!
Коментари