Коя е Елеонора Аспарухова?
Интервю с Елеонора Аспарухова. Аниматор. Илюстратор. Режисьор, продуцент и дистрибутор на собствените си филми. Нейният филм „Оранжевата песен“ участва на международния фестивал на анимационния филм „Златен кукер“, който може да гледате на Neterra.TV+ на територията на България.
Елеонора е бакалавър и магистър по „Анимация“ в Университета в Салфорд, Великобритания. Носител е на наградата „Art and Humanities Research Council Master Preparation Award“ за Анимация през 2013 година, която се изразява в пълна стипендия за финансиране на магистърската й програма. В момента преподава Анимация в Училището по изкуства в Манчестър и в Университета в Салфорд.
Зад гърба си има създадени много късометражни анимационни филми, на които е била режисьор, продуцент и аниматор. Сред тях са и двата филма „Песен за човека“ и „Самовила“, които добиват силна популярност във фестивалните среди по цял свят. Работила е с много международни студиа за анимация като фрийлансър, илюстратор и концептуален артист. Филмите й са били част от международно признати фестивали като Кинофест, Анимационния Фестивал в Солун, Скрийнтест Анимационен Фестивал, Грузинския международен анимационен фестивал ‘TOFUZI’, Атинския „Анимфест“, „Златен кукер“ и много други. Освен чрез филмите си, Елеонора обича да представя авторските си илюстрации пред хора, като за сега е организирала четири изложби в Англия и България.
Елеонора Аспарухова и началото
Как и кога реши, че създаването на анимационни филми е твоето призвание?
От малка се занимавам с рисуване. Бях луда по Анимето, като много подрастващи, предполагам. Гледах постоянно „Sailor Moon“ и „Dragon Ball Z“. Бях твърдо решена да направя свой собствен филм в стил „манга“. Затова планът бе следния: уча анимация и японски език. Заминавам за Япония и работя в манга студио. Разбира се, това не се случи. Бях някъде около 10 -11 годишна, когато реших, че искам да бъда аниматор. Без реално да имам и най-малка представа какво изисква тази професия.
Да започна да уча в Англия беше адски трудно за мен. Бях сама и за първи път далеч от семейство и приятели. Гледах на цялото преживяване като на нещо негативно. Смятах, че не съм достатъчно добра, чудех се какво правя въобще тук. Дори не знаех анимациите, за които преподавателите ми говореха! Докато един ден мой преподавател не ни показа филма, върху който е работил. Филмът бе „The Sandman“ и бе анимиран и режисиран от Пол Бери. За мен това беше моментът, в който си казах – това искам да правя! Даже и сега, преди да започна работа върху някоя нова идея, гледам „The Sandman“. Ей така, за напомняне, че процесът по работа над една анимация е дълъг и труден. Всеки път, когато се завръщам към „Sandman“ обаче, знам че си струва! Показвам анимацията и на всичките ми студенти!
С какво анимацията е по-различна от игралното кино?
Макар и киното да напредна адски много (от гледна точка на визуални ефекти и пост – продукция), винаги ще смятам, че анимацията е единствената форма на визуализация, при която всичко е възможно! Всеки абсурд е тотално логичен и всяка липсваща логика тотално обяснима. Преекспонирането, абсурдизма, избягването на физичните и природните закони, невероятните преврати в историята толкова емоционални или просто нелогични, простата емоция, която води историята. Всички тези неща анимационното кино има в изобилие. Това изобилие е в пъти повече, отколкото в игралните филми, и винаги ще прави анимацията уникална и различна от всички останали медийни продукти.
Елеонора Аспарухова – аниматорът
Може ли да ни кажеш как създаваш твоите герои? Какво искаш и какво търсиш в тях?
Бих казала, че моите герои винаги стартират с някаква емоция, независимо от историята. Това как персонажите се чувстват винаги е първото нещо, което се появява в главата ми – изражението им и езикът на тялото/позата. Това е началото на концепцията за мен. Много аниматори стартират с историята и разработват персонажа много детайлно като биография, преди да започнат работа върху визията. При мен е обратното – аз работя от начална визия. Кой е това? Защо се чувства така? Какво мисли?
Аз съм адски емоционална като човек и доста често героите ми са базирани на или вдъхновени от емоционалното ми състояние в определен етап от живота ми. Например, малкото момиче от „Оранжевата Песен“ е метафора на чистите детски спомени, които имах като дете, когато пеех много и обичах да рисувам.
Какво са за теб цветовете? Как избираш кога какъв цвят да използваш?
Цветовете са изключително важна част в изграждането на емоцията и атмосферата на анимациите ми. Когато обмислям цветовата гама на филмите или илюстрациите си винаги започвам с емоцията и после историята. Какво искам да почувства публиката, когато гледа мой филм или вижда моя илюстрация? Най-добрият начин да избереш цветова гама е да наблюдаваш. Всяко нещо в природата е страхотно вдъхновение за цветове, тонове и светлина.
Когато съм навън по работа или просто за развлечение, много често забелязвам страхотни комбинации от цветове – дали от прозореца на влака, докато пътувам или на някоя витрина – вдъхновението е навсякъде. Снимам постоянно, когато намеря добра цветова комбинация за идея, върху която работя. Наскоро видях страхотен аранжимент на цветове на една витрина на магазин тук в Ливърпул и реших да си я открадна за следваща ми илюстрация! Ако пък искам съвсем да „ползвам на заем“ някое цветово решение – винаги филм на Уес Андерсън!
Елеонора Аспарухова и носталгията
Филмът „Оранжевата песен“ е наситен с оранжев цвят. Защо?
Анимацията е изцяло вдъхновена и базирана на песента. Това е песничка, която много обичах като дете, подрастваща и дори като възрастна. Повечето ми анимации са базирани на спомени от детството ми и живота ми в България, както и на Българската култура – следователно и избора на тематика в анимациите ми. „Оранжевата Песен“ и оранжевият цвят ми напомнят на щастие и оптимизъм. На портокали, а портокалите на Коледа – може би затова обичах, и все още обичам, песента толкова много.
Героинята ти има страст към рисуването, което е доста объркващо за възрастните около нея. Вдъхновен ли е сюжетът от твоя живот?
Определено да! Обожавам да рисувам и то още от малка. Рисувах от сутрин до вечер, прерисувайки любимите си герои от анимациите, които обичах. Самият текст на песента ми напомняше много за мен – обичах да експериментирам с различни форми и цветове още от малка. Когато започнах да се занимавам с рисуване по-сериозно в гимназията, се научих да наблюдавам повече и да влагам повече смисъл в композициите и цветовете, които използвам. Като дете бях по-авантюристична и липсваше тази напрегнатост, която изпитваш в някаква степен, когато решаваш да превърнеш хобито си в професия. Тоест, да влагаш смисъл зад всичко, добре да обмисляш подходите си към визията. А когато си дете просто рисуваш – на това ми напомня Оранжевата Песен. Затова и тя ми се стори като супер подходяща история за анимиране.
А как реши да създадеш анимационен филм, вдъхновен точно от тази детска песничка?
Всъщност, идеята дойде от носталгия по детството. Един период от живота ми, който ми е дал много, но който не съм успяла да оценя тогава. Огромен принос към създаването на „Оранжевата Песен“ има анимационното предизвикателство „10 дена анимация“ (10х10х14). В него участвах като единствения представител на курса по Анимация в Салфорд през 2014, като се съревновавах със студенти по анимация от цял свят.
Когато реших да участвам, подходих амбициозно и реших, че няма да правя нещо лесно и просто. Задължително исках творбите ми да бъдат избрани, затова се спрях на късометражни анимации. Адски необмислено решение от моя страна в дадения момент. Така че ставах в 5 или 6 сутринта, рисувах и анимирах по цял ден без да спирам (на хартия с просветка тогава!) и гледах да кача анимацията до полунощ. Следователно, нямах много време да умувам над историята, визията, цветове и тн. Ето защо буквално се завръщах към спомени, адаптации, истории, които съм чула някъде, или просто лични комични ситуации. Така се роди и филма „Оранжевата Песен“. Казах си: „Защо да не е някоя детска песничка от времето, когато бях малка?“ Поради малкото време, което имах, направих само първия куплет и припева, но всички толкова много я харесаха! „Оранжевата Песен“ бе гласувана първа измежду повече от 400 филма. Бях много горда.
6 години след това, когато се затворихме вкъщи заради пандемията, реших да довърша анимацията. Макар и да я пре-нарисувах от начало до край, идеята и историята останаха същите, както и дизайнът на главната героиня. Исках тази връзка между двете версии да е видима.
Елеонора Аспарухова и българската следа
Филмът ти „Песен за човека“ е създаден по обичаното стихотворение на Никола Вапцаров “Песен за човека”. От българската поезия и култура ли черпиш вдъхновение?
Наскоро приключих работа по първата си официална академична публикация в журнала към „Обществото на Проучването в Анимацията“ (Society of Animation Studies). Върху нея работих заедно с колежката ми д-р Мариан Патера. Темата на проучването е фокусирана върху връзката между чувството на носталгия и креативната експресия в анимацията при аниматори, творящи извън родната си страна. „Песен за Човека“, „Самовила“ и „Оранжевата Песен“ са фокуса на проучването ни.
Вярвам, че популяризирането на българската култура сред чуждестранната публика, е изключително важна част от творчеството ми. Ето защо много от идеите за анимациите ми са режисирани с тази цел. Докато работихме над публикацията, Мариан и аз стигнахме до извода, че носталгията към детството и животът ми в България оказват силно влияние върху темите и идеите за филмите ми. Дали щях да правя филми, вдъхновени от българския фолклор и култура, ако бях останала в България, е въпрос, на който мога да отговоря само хипотетично.
Анимацията „Песен за човека“ се придържа едно към едно към стихотворението на Вапцаров. Английската версия е по официалния превод на английски, с който се сдобих след посещение на музея „Никола Вапцаров“ в Банско през 2014. Също така персоналът в музея, както и наследниците на Вапцаров, ми оказаха пълно съдействие и много ми помогнаха. „Песен за Човека“ е магистърският ми проект, финансиран със стипендията от „Arts and Humanities Research Council“. Основната му цел бе популяризиране на българското творчество сред чуждестранна публика.
Защо точно Вапцаров?
Обожавам Вапцаров! Поезията му бе силно въздействаща за мен. Когато бях в гимназията, той не бе в учебната програма. Тогавашната ми преподавателка Стела Танева обаче ни запозна с творчеството му. Тя ни учеше да мислим, а не просто да рецитираме. Бях толкова впечатлена от стихотворението! То представя този свят на добро и зло, на промяна и приемане – толкова деликатно и същевременно брутално написана поезия.
Когато дойде време да направя финалния си магистърски проект, стихотворението изплува в съзнанието ми. Бунтарският му тон ми прилягаше. Бях леко фрустрирана, че светът знае за Шекспир, но не и за Вапцаров. Великобритания е земя богата на култури и традиция, но малко хора знаеха за България нещо повече от Стойчков, киселото мляко и Слънчев Бряг. Затова си казах: адаптирам Вапцаров като един чуждоезичен бунтар, който се гордее с културата си.
Твоята сестра, Зорница Аспарухова – Зузи е филмов критик и драматург. Консултираш ли се с нея по някои въпроси?
Винаги се обръщам за помощ към нея, когато става въпрос за история, драматургия или просто предложения как да подходя към определен сюжет. Това е нейната сила и знам, че винаги мога да получа страхотен съвет от нея. Другата ми сестра е дизайнер. Когато става въпрос за визуална презентация, тя е човекът, към когото се обръщам. Нашето семейство е доста креативно и се чувствам късметлийка, че съм заобиколена от творчески души!
Няма човек, чиято помощ, гледна точка или мнение да не е полезно за мен по един или друг начин. Едно от най-важните неща за мен като аниматор е да чуя мнението на хората около мен, дори и да не са специалисти в определена сфера в изкуствата. Защото няма по-страхотен начин да видиш каква е емоцията и разбирането на публиката към историята, визията, персонажите или цветовете. Дори и да не съм съгласна с конкретно мнение, изслушвайки хората, ми дава добра представа кои аспекти наистина харесвам и кои аспекти могат да бъдат преразгледани. Чуждата гледна точка е един прекрасен начин да погледна проекта си обективно. Ето защо вече не се страхувам да покажа или говоря за идеите си.
Елеонора Аспарухова и образованието
Завършила си образованието си в Англия. Какво ти даде английската творческа среда?
Най-страхотното нещо във Великобритания е богатата им история и култура! На Острова културата и изкуството се ценят високо. Нещо, над което, за съжаление в България имаме да поработим още. Това, което ми даде Английското образование, е достъп до невероятна и много различна професионална практика по анимация, различни гледни точки, култури, инклузивна образователна среда и, не на последно място, страхотни професионалисти и лектори. Научих се да изслушвам съвета на хората около мен, да не се страхувам да помоля за помощ и разбира се – да се гордея с уменията си.
Имаш ли преподавател, от които си научила нещо, което никога няма да забравиш (в Англия или в България)?
И в България и във Великобритания! Стела Танева – преподавателката ми по Литература в бившата „Професионална Гимназия по Текстил и Моден Дизайн“. Тя ме научи да мисля за себе си, да интерпретирам, да бъда критичен читател, да разбирам и да задавам въпроси за нещата покрай себе си. Винаги ще съм й благодарна за подхода й на обучение, за подкрепата и насърчаването в откриването на поезията на Вапцаров. Не на последно място, че ми позволи да направя презентация на „Майстора и Маргарита“!
Във Великобритания – преподавателят ми, супервайзър и също, горда да нарека, добър приятел, Джо Дембински. Човекът, който и за минута не ме остави да се предам и да прекъсна обучението си по анимация от ден първи. Човекът, който ми помогна да разбера защо искам да бъда аниматор, показвайки ми „The Sandman“!
Ти самата си преподавател в Manchester School of Art. Какво искаш да предадеш на твоите ученици?
Най-вече опита си и да споделя с тях грешките, които съм правила в професионалната си кариера. Да им покажа, че нещо, което изглежда като провал в един момент, е само още една стъпка към успеха в бъдеще. Аз съм самоук аниматор. Научих се как да анимирам сама. Като всяка практическа специалност и анимацията изисква много работа, за придобиване на добри умения. Разликата е, че когато започнах да уча през 2009, 2D анимацията не бе от най-популярните техники във Великобритания. Съответно фокусът на обучението ми беше основно 3D и малко стоп-кадър анимация.
Аз обаче исках да рисувам и използвам тези мои „традиционни“ умения. Джо много ме напътстваше през цялото време, но въпреки това, аз се учех на всичко сама, чрез проба-грешка, тъй като нямахме специалист по 2D анимация в Салфорд. Помня, че ми беше толкова трудно, че първото ми кратко 2D упражнение, което беше 10 секунди, ми отне 3 месеца!
Сега, когато 2D е предпочитаната техника за анимация в университетите (защото там стоят фундаменталните принципи на анимацията), не са много преподавателите с 2D, кадър по кадър, практически умения. Но пък аз съм един от тях! И умирам от желание да помогна на тези традиционни бъдещи аниматори в обучението им, като споделя моите техники за анимиране.
Елеонора Аспарухова и фестивалите
Какво дават фестивалите на един артист?
Публика и призвание (лично от професионална гледна точка). Иначе – фестивалите са една невероятна среда, в която аз лично съм срещнала едни от най-талантливите си колеги аниматори. Фестивалите са така наречения „reality check’“ за мен – виждам какво се случва в анимационните среди около мен – по целия свят. Позволява ми да се запозная с нови гледни точки, да чуя нови идеи и да получа ново вдъхновение за идеите си.
Имаш ли мечтано място, на което искаш твоя продукция да бъде прожектирана?
Анимационният фестивал в Загреб! Винаги ми е било мечта да го посетя. Програмата им винаги е толкова вдъхновяваща! Хърватските аниматори имат толкова прецизен анимационен език! Мечтая един ден моя анимация да бъде част от официалната селекция на фестивала! За сега имам 3 неуспешни опита с трите си филма, но нали затова са високите цели? Да ги преследваме по-дълго време.
Ти си ко-основател и фестивален директор на Келтския Анимационен Филм Фест в Ливърпул, Англия. Когато си вече част от организацията, какво е по-различното от това, когато само участваш с авторки филм?
Аз и Кейт Корбин (другият фестивален директор) основахме Келтския фестивал по анимация (CAFF) като част от „Ирландския Фестивал в Ливърпул“. Сега работим над ребрандирането на фестивала. Основната му цел е да предложи поле за изява на аниматори, чието творчество е насочено към популяризирането на определена култура. Ливърпул е адски мултикултурен град, с богата история и много творчество на едно място, но няма фестивал по анимация! Затова решихме, че е време да дадем поле за изява и на аниматорите, като се концентрираме върху новите лица в анимацията. Много държим на студентските филми. Младите аниматори имат нужда от сцена на изява. Като фестивален директор моята работа е да избера филмите, които най-точно се вписват в културната ни тематика като сюжет и естетика. Но също така съм и главният технически координатор на CAFF и разговарям много с партньори по организацията на фестивала.
Елеонора Аспарухова и вдъхновението
Идеите и вдъхновението имат ли лимит?
Никога. Вдъхновението идва от всякъде. Когато не работя над нещо (дори и над някоя илюстрация) винаги гледам филми, чета книги, посещавам галерии или наблюдавам живота около мен. Обичам да говоря с хора – аз съм доста социална и мога да намеря тема за разговор с всеки. Струва ми се, че най-добрите и искрени истории идват от всякъде. От просто нищо и никакъв разговор с непознат до цветния аранжимент на магазин за интериорно обзавеждане.
Върху какво работиш в момента?
Работя върху кратка анимация, която нарекох „Out of the Woods“. Все още съм в много начален стадии, но анимацията е базирана на илюстрация, която нарисувах миналия октомври към предизвикателствата „Drawlloween“ и „Inktober“. Няма да казвам много, не защото не искам, а защото не съм сигурна още какво искам да се случи в историята. За сега имам визията и персонажите. Обичам процесът ми да е малко по-хаотичен. Имам страхотни колеги професионалисти, както и студенти, които са готови да ми помогнат на всеки етап, за което съм много щастлива! Накратко – това е история за подкрепата един към друг, за момче, което иска да спаси любимия си домашен любимец, за вещица дълбоко в гората и за круши, които оживяват през нощта!
Кой е онзи грандиозен проект, който искаш да осъществиш в бъдещето?
Искам да анимирам поезията на Дубарова! Искам да взема тези красиви нейни стихотворения, да ги анимирам дума по дума и да ги предложа на музей „Петя Дубарова“ в Бургас! При последното ми пътуване в България отидох до Бургас, за да посетя музея и бях много впечатлена! Помислих си – колко ли ще е хубаво да видим поезията й визуално! Дубарова е писала с толкова любов и емоция, а това са най-страхотните съставки на една добра анимация! Дори помня, че помолих за контакти, за да питам дали ще ми позволят да направя поне една анимация по нейно стихотворение. Така и не намерих време след това да се свържа с тях. Това се надявам да е следващият ми проект! И май ще взема да напише един имейл, преди някой да ме е изпреварил!
Как звучи Елеонора Аспарухова?
Ако случайно сте пропуснали да прочетете/изслушате интервюто със сестрата на Елеонора – Зорница Аспарухова, може да го направите ето тук.
Коментари