Интервю със Зорница Аспарухова! Или по-известна като Зузи. Моля, запознайте се с нея… О, не! Чакайте малко… Вие вече я познавате.
Първо, тя е нашият виден блогър, който споделя мнението си за филми и сериали в блога на Neterra.TV. Второ, много скоро може да чуете коментарите й и по Радио София. Трето, нейни публикации могат да се намерят къде ли не из интернет пространството и в хартиените издания. Четвърто, и това е последно, тя с още трима съмишленици правят подкаста за кино „Тихо, филмът започва“ в webcafe.bg.
Във всички тези платформи Зузи обича да говори и да пише за киното и телевизия. Няма претенциите на експертно гуру. Просто казва какво мисли от гледаната точка на човек, който има дълбоки познания за кино и ТВ индустрия. Така че, както самата тя обича да казва, дали хората ще й се доверят или не, е въпрос на тяхно решение.
На вашето внимание една Зузи на 3-те К-ъта – 😊 коткоман, книгоман и киноман.
Зорница Аспарухова и началото
Завършила си в НАТФИЗ. Когато излезе от там, кое е онова нещо, което си взе със себе си?
Догодина всъщност ще станат 20 години, откакто влязох в НАТФИЗ… Как минава времето, а! Онова, което взех със себе си на първо място са приятели. Предимно всички важни хора в живота ми в момента са или от там, или са в следствие на ученето ми там. И филми. Успях да изтръшкам максимален брой от тях – къде успешни, къде не. И да се запозная с нещата, които харесвам или мразя – и за двете имам причини и знам защо между нас или има бъдеще, или е по-добре да не я започваме изобщо тая филмова афера.
Как стартира процесът на писането при теб? Имаш ли си някакви ритуали, които следваш?
Процесът на писане стартира бавно. Каня се и се самоубеждавам, понякога с дни, че вече е време да си седна на задника и да го почвам тоя текст. Най-много обичам да пиша ревюта на филми и трябва да се настроя максимално на специална вълна. Често не съм напълно доволна от резултата и след петата редакция си казвам: fuck it и го пускам, пък каквото стане. Нямам ритуал, дори нямам план. При мен най-трудно е почването, но почна ли, текстът някак сам ме открива. Той се лее и аз се водя по него. Прави го някой друг, аз само си използвам пръстите. Както казваме с едни приятели: „Какво е писането? Интуиция, разбира се!“
Как ти идва вдъхновението? Как го предизвикваш да дойде?
Когато си завършил „Драматургия“, както аз, и писането е нещо като ежедневие, разбираш, при това доста рано, че вдъхновението е предимно лукс. Писането е занаят и колкото повече го правиш, толкова по-добре го правиш. Има хора, които имат талант и мозъкът им цъка по специален начин и има такива, които го нямат. И двата типа могат да пишат стига да искат и да го правят редовно. Стивън Кинг има една практика, която следва от години – описал я е доста подробно в книгата си „За писането“, която препоръчвам на хората, които искат да се занимават с това – той пише всеки ден. Независимо какво става и какви други неща има за вършене, всяка сутрин той пише в продължение на няколко часа. После се разхожда.
Та в този смисъл, дори и за майстор като него писането е занаят. Вдъхновението идва в мига, в който напишеш първото изречение. Оттам насетне става по-лесно. Понякога ти се плаче, понякога си казваш, че е време да си намериш друга работа, но в крайна сметка продължаваш. Писането е единствената константа в моя живот и толкова години по-късно – от 5 клас насам – нашата връзка на любов и омраза продължава плавно във времето и пространството.
Кой считаш за твой учител/вдъхновител в сферата на кино индустрията?
Спомням си, че когато гледах за първи път „Американски прелести“ си казах, че искам аз да напиша тоя филм. И до днес ми се иска аз да съм го написала, виждам много от себе си в него. После разбрах, че за сценариста му Алън Бол това е дебют и преди да го напише всички са му казвали, че не я умее тая работа и да се захване с нещо друго. Алън Бол не ми е учител, но харесвам историята му и харесвам филма и до днес. С годините открих хиляди истории на пишещи хора. Майсторството е да създадеш напрежение с малко думи. В този смисъл от Остин, Фицджералд и Оруел до Мамет и Тарантино, плюс вдхъновяващия Алън Бол – учители много, стига да знаеш къде да търсиш. Като в математиката – то ти е пред очите, просто трябва да гледаш внимателно.
А кой е твоят учител-писател?
Агата Кристи. В историята има само една по-луда жена от мен и тя е родена век по-рано. Така и не сме същестували в едно време, но вярвам, че ако някога се срещнем ще има какво да си кажем. Открих Агата Кристи, когато бях на 7 години и до днес нашата любов е неразривна. Обожавам тънкото й чувство за хумор и автоирония. Дълбоко съм влюбена в сарказма й и на моменти се усещам, че се опитвам да го имитирам. Безуспешно естествено. Къде съм аз, къде е мадам Кристи. Харесвам психологията, човъркането в човешките умове и един много специален коледен пудинг натъпкан с арсеник.
Зорница Аспарухова и киното
Когато обсъждаш филм, как успяваш да говориш така, че да не издадеш някой ключов момента от лентата?
Разказването на вече готови филми, подобно на писането на такива, които са готови само в главата ти, е майсторство. Това, като всички други неща, се учи с опит. Никога не казвам неща, които аз самата не искам да чуя, ако планирам да гледам въпросния филм и винаги поставям емоциите на първо място. Ако запалиш някой по нещо, то той ще го гледа независимо от всичко. Ако просто му разкажеш сух сюжет, той ще те гледа така, както котка те гледа, ако й размахваш краставица, съответно твоят събеседник може и да подмине твоето предложение. Хората, независимо дали го признават или не, са емоционални създания и ако нещо ги накара да трепнат – те са там. Изпитан е тоя метод и винаги работи. А за хората, които обичат да казват спойлери, има специално място в Ада.
Кой е жанрът, в който ти самата си се предствяш в определена роля? И каква е тази роля?
Ако аз искам да участвам в нещо, то определено е криминална мистерия. Аз трябва да съм или един от основните заподозрени, или човекът, който помага за разплитането на случая. Няма нужда да съм в центъра му и определено не искам да съм жертвата. Но всеки път, когато си представям живота си на лента, си я представям режисирана от Уес Андерсън – цветно, хиперболизирано и с няколко луди наоколо. Преди време един познат ми каза, че животът ми трябва да бъде филмиран от Уди Алън и аз да играя безработна сценаристка, която си изкарва хляба с масажи някъде из Ню Йорк. Той си мисли, че аз съм забравила този сюжет, но аз го помня добре и не бих отказала да участвам и в това.
Кои са тримата ти най-любими режисьора на всички времена и защо?
Тримата ми най-любими? Боже, това е трудно. Уес Андерсън, защото е ярък, защото обича измамния свят на фантазията и защото мозъкът му няма граници и цъка по различен начин. Куентин Тарантино, защото още си мечтая тоя диалог за Мадона и сексуализацията в началото на „Глутница кучета“ аз да съм го написала, и защото потоците кръв и думата „fuck“ в неговите филми са точното количество на тия две неща, които аз харесвам. Алфред Хичкок, заради напрежението, кръвта и любовта към трилъра и плашенето, която споделяме. И заради онези безсънни нощи, които прекарах на светната лампа, след като гледах „Птиците“ за първи път. И Стивън Спилбърг. Заради майка ми, която го обожава, заради факта, че той ме запали по киното, заради това, че и днес гледам неговите филми и се умилявам, заради „Завръщане в бъдещето“, на което дава шанс и заради което ще го обичам до гроб. Тези четиримата и още много като тях обожавам заради факта, че правят това, което обичат независимо от обстоятелствата.
Кои са тримата актьори/актриси, които са те оставили без дъх и с какво са те захласнали?
Божке, това е още по-трудно. Добри актьори и актриси винаги е имало и винаги ще има. Но на въпроса – Хъмфри Богарт, защото е любимото ми лошо момче и мога да го гледам във всичко. Одри Хепбърн, защото е вечна. Грегъри Пек, защото съм влюбена безпаметно още щом го видях. Майкъл Джей Фокс, защото е първият актьор, при чието споменаване се изчервявах. Кейт Уинслет, защото е толкова добра и наскоро имах шанса да се срещна с нея, и боже мой, винаги съм знаела, че имам чудесен вкус за жени (съдейки по приятелките си), но тя затвърди това убеждение. Леонардо Ди Каприо, Майкъл Фасбендър, Моника Белучи, защото има ли по-красиви хора, някой да ми каже! Май станаха повече от трима… Извинявам се.
Ти си медийно-активна личност, която хората често слушат и гледат. Рафинира ли дипломатическите си умения?
Аз съм роден анти-дипломат. Винаги ще изтърся някоя глупост, но на тия години за къде да се променям. Първото ми участие в предаване беше не по мое желание, а по стечение на обстоятелствата и беше ужасно страшно. Нищо, че работех в предаването по онова време и познавах дори човека, който беше зад камерата – предаването е „Споко“, а годината дори не искам да я казвам. Оттогава до днес е изтекла много вода и аз съм рафинирала цялата си притеснителност и се опитвам да се концентрирам в това, което казвам. Винаги помага факта, че си представям, че никой не ме гледа и не ме слуша, защото хората си имат по-важни неща на главата.
Спомням си и първото си участие в радио – в FM+, когато щях да получа инфаркт. То е като да си на среща с мъж, който безобразно много харесваш и страшно се стараеш, но без да искаш си омазваш носа с лютеница. Ама не знаеш, нали? И си стоиш ти с тая лютеница на носа и се правиш на много софистицирана, без да осъзнаваш цялата си нелепост. Ей така се чувствам всеки път, когато участвам някъде – телевизия, радио, подкаст. Надявам се само да не ми личи и хората да смятат, че лютеницата на носа е абсолютно нарочно сложена там, за финес.
Зорница Аспарухова и книгите
Кои са твоите три най-любими книги?
Нямам три любими книги. Имам книги, които съм харесвала и харесвам и днес. Такива, които съм харесвала и вече не ми говорят нищо. Такива, които никога няма да прочета – поради липса на време или друго обстоятелство, като инат, например. И такива, които са ме променили. В последните влизат „Бърни Кълвача“, „Майстора и Маргарита“, „Алиса в страната на чудесата“ и „Десет малки негърчета“… има и още много други, но ако седна да ги изброявам на никой няма да му стигнат нервите да чете.
Имаш ли ищах ти самата да напишеш книга? И какъв би бил сюжетът й?
Всеки ме пита, кога аджеба ще напиша книга. Истината е, че съм прекалено несериозна за това. А книгата изисква сериозност. Изисква отдаденост, изисква концентрация. Аз съм със силен дефицит на вниманието и се отегчавам страшно бързо. Ако седна да я пиша, ще я пиша поне 10 години и накрая ще имам 100 страници максимум. Иначе съм си мислила за история на четири жени и едно убийство на съпруга на едната. Няма да ви разказвам целия сюжет, но това е началото. Първо си мислех да е книга, после да е новела, защото нямам сили за книга, после реших, че ще е сценарий – нахвърлях няколко неща и зарязах всичко. Ето толкова несериозна съм аз. Чак е срамно сега като го казвам.
Каква е разликата между писането на книга и писането на сценарий за филм?
Те уж си приличат, но са различни. Общото е, че и двете трябва да имат сюжет. А как се гради сюжет? С три прости правила – конфликт, образи, действие. Само това ви трябва и може да започвате. Книгата борави с целия диапазон на фантазия и език на автора – той гради света и го прави точно такъв, какъвто му се иска да бъде. С всичките описания на тревичките и доизкусурявания на образите и средата.
В сценария сценаристът е ужасно важен и е човекът, който дава основата на всичко, слага рамката, но е първи и последен по веригата. Неговият сценарий не е авторско произведение, което някой да си чете пред камината, защото е сух и натъпкан с кратки описания и диалози. След сценариста идват режисьорът, операторът, актьорите и нека не забравяме – монтажът. Те са онези, които карат едни думи да оживеят. Те дават онзи допълнителен живец, който книгата има само чрез прозата си. Сценарият трябва да е динамичен и действен, без излишни допълнения. Книгата може да е натъпкана с всичко, което ви е на душата в този момент. Но истината е, че ако имаш слаб сценарий накрая ще имаш слаб филм.
Как звучи гласът на Зузи?
Коментари