Композиторът Петър Дундаков с музиката и за музиката. Ако ви е харесала музиката във филма „Голата истина за група „Жигули“, виновен е този човек. Казва се Петър Дундаков и открива тайните на занаята в Ротердамската музикална академя CODARTS в класа на Пол Ван Брюхе през 2005.
Не се лъжете. Не започва да композира от скоро. Активен е още през 90-те години, когато името му се замества в проекти и песни като електронната група „Тибетски сърца“, хитовете на Мариус Куркински „Та-ри-ри-рам“ и „Стига бе“, култовата песен на Белослава „Две луни“. В последните години работи с „Мистерията на българските гласове“ – основен композитор и музикален продуцент е на последния им албум “БууЧииМиш” с участието на Лиса Джерард и музикален директор на концертните му представяния в Париж, Берлин, Лондон, Амстердам и др.. Създава филмовата музика към много филми, между които “Възвишение”, “Ирина”, “Февруари” и др.
Петър е носител на престижни награди: 2 награди „Икар“ за театрална музика през 2009 г и 2014г, награда “Аскер” 2018. и „Маестро Димитър Вълчев“ за оригинална музика от български композитор, наградата на столична община за 2020 за ярки постижения в областта на културата, област “Музика” за авторския си мултимедиен концерт “Песента на ветровете”. Член е и на Управителния съвет на Музикаутор. Освен това самият той преподава „Композиция“ на студенти в Националната музикална академия “Проф. Панчо Владигеров”.
Последният му творчески проект се казва „Песента на ветровете“, който може да гледате от цял свят на Neterra.TV+. За и с музиката говорим днес с Петър Дундаков.
Човекът, композира, без да имитира
Какво хората си мислят, че знаят за композиторите?
Повечето хора, като се каже композитор или си представят някакъв човек, който е живял преди много време, има перука и е гениален, или пък си представят някой съвременен, известен, филмов композитор като Джон Уилямс или Ханс Цимер. Разбира се, това е една обща представа и тя идва от това къде хората срещат тази професия – в уроците по музика в училище, някое предаване по радиото, големи супер продукции. Трябва да признаем, че това е една доста повърхностна представа.
А какво знае Петър Дундаков за работата на композитора?
Композирането е работа като всяка друга. Разбира се, освен професия е и призвание. За мен това е начин да мина през света, като се опитвам да споделям това, което е във вътрешния ми свят. Освен всичко, е и много труд. Занимание, което освен вдъхновение, изисква и много техническо познание. Струва ми се, че човек никога не се научава да бъде композитор. Развива се като такъв и докъдето стигне. Аз самият се чувствам в началото на пътя си, колкото и странно да звучи това. Гледам напред с идеята, че бъдещето ще ми донесе развитие и като композитор. Ще ми се да вярвам, че сега съм по-добър композитор, отколкото преди 10 години. Това е благодарение на това, че променям гледните си точки, научавам нови неща и се опитвам да се развивам.
„Песента на ветровете“ е концерт, който смесва доста жанрове. Как успяваш да забъркаш така съставките на коктейла, че да допадне на публиката?
Гледам на всички тези изпълнители като на определени вкусове и звучности. Не гледам на различностите им, а по-скоро се стремя да интегрирам техния звук в една обща композиция. Така привидните им жанрови различия не ги разделят. Напротив, създават много по-богата звучност и дават възможността да се разкаже една история през тях. Тази история е по-скоро музикална и е по-близка до аудио-визуалната поезия, отколкото до някакъв чисто драматургичен наратив. Например, когато се създава един филмов саундтрак, не се ограничаваш в това какви инструменти подбиреш. По-същественото е какво емоцианолно въздействие ще има звученето им върху зрителя и по какъв начин ще пренесат върху него енергията на историята. „Песента на ветровете“ е нещо напълно естествено, което звучи в мен и и имах нуждата да го разкажа.
Филмът-концерт е заснет от Виктор Божинов. Как ти хрумна идеята да направиш филм точно за този концерт и точно с него?
Този концерт имаше няколко издания. Виктор бе още на премиерата му и след нея имахме разговор за самата музика. Когато работя по филм, режисьорът има мечта и аз съм един от хората, които участват в осъществяването на тази мечта. Това е най-семпло казано. А тук бе обратното. Още в самото начало имах идеята за концерт с екран. Тоест, музиката да бъде придружена от картините на визуалния артист Иван Богданов @finfilm. Концерт, който да бъде аудио-визуална поезия, която да представи свят. Свят, който дава възможност за много асоциации. Бе естетвено концертът да бъде запечатан и на лента. Концертите по принцип са такъв формат, че се случват и изчезват някъде. Това, разбира се, има своите плюсове, но и своите минуси. А сега, благодарение на филма, имаме възможност да го оставим не само като нотна, но и като аудио-визуална памет.
Тайната формула на песента
Хитовете и тяхната тайна формула. Има или няма такова животно?
Има нещо, което може да прилича на формула, но всъщност никой никога не знае какво е хита. Лично съм се срещал с феномена на хита и мога да ти кажа, че това не е нещо, което очакваш. Типичен случай за това е „Та-ри-ри-рам“. Тази песен бе свързана с момента на развитие на цялата ни музика и на самото ни общество тогава. Това бе времето след падането на комунизма и песента бе нещо различно от естрадата. Ето защо си мисля, че самият хит е не само музикален, но и социален феномен. Силата на музиката на 90-те години бе много ярко изявена – както в хитовете в поп музиката, така и това, което правехме с „Тибетски сърца“. Когато излязохме да свирим за първи път на Метрополис, в едно парти, в което участваше също и Маруша, пред нас имаше 6-7 хиляди души. Тогава медията не бе толкова силна и не бяха облъчвани с реклами. Тези хора идваха при нас, защото имаха обща визия за бъдещето. Бяха носители на някакъв общ, социален код.
Музика и послание в едно
Струва ми се, че хитът е по-скоро някаква вълна. Иначе е пълно с евтини хитове. Проблемът е, че, когато създаваш песен, ти искаш тя да се интегрира в дадена общност, която трябва да я запее. За да се превърне в хит обаче, не е достатъчно само да знаят нотите, но и посланието. Не мисля, че има формула. По-скоро изненадата е това, което прави големия хит. Изненадата от звука, от това, което се пее, от някакво словосъчетание. Самият аз съм се стремил да създавам някаква формула, но ако липсва дълбаенето в себе си, музиката няма да е автентична. А формулата я няма в рецептурните книги. Когато говоря със студентите си, точно това им казвам. Идеята е с музиката да накараме слушателите да заговорят човека до тях. Такива неща правят дори и хитовостта.
На какви правила се подчинява музиката?
Докато учих в Холандия, имах един съученик, норвежец, той казваше така: наистина в музиката има правила, всяка пиеса има тези правила, но за жалост ги разбираш чак, когато я завършиш. Уж не пишеш едно нещо по правилата, но когато то се сдобие с някаква цялост, осъзнаваш, че всъщност си следвал нещо. Мисля, че това може би е едно от най-красивите неща в музиката – как свободата и фокусът се съчетават.
Казват, че всеки талант има своя демон? Къде си скрил твоя?
Моят демон ли? Е, всеки човек има и тъмни и светли страни. Аз се стремя всяко нещо да го интегрирам в творчеството си. Понякога намирането на различни контрасти в музиката е свързано с начина, по който виждаш и чувстваш света. Ако приемем, че демонът е нещо, което „все зло желае, а все добро твори“ („Фауст“, Гйоте), то нека бъде интегриран в музиката и да даде цвят, сила и енергия.
Имаш ли страх, след като си написал блестяща творба, следващата няма да е на това ниво?
Е, нали знаеш, никога не казвай никога… В общи линии не ме интересува конкретната творба, а цялото ми развитие като автор. Знам, че ако следвам интуицията си и това, с което живота ме среща, стига да има още какво да развивам, не ме е страх. Чисто оценъчно е трудно да се говори кое е добро и кое не толкова. Може би времето би могло да даде някаква представа. Все ми се струва, че развитието не е толкова нагоре, колкото настрани, на разширяване на пътя, който виждаш пред себе си. За мен най-страшното е стесняването и липсата на хоризонт. В мига, в който се опитваш да отвориш този път пред себе си, то тогава просто го вървиш. За мен изкуството на живеенето е по някакъв начин и тайната към изкуството на музиката.
Музиката във филмите и филмът в музиката
Какъв е процесът при създаването на музика за филми?
Няма правила кое как да бъде създадено. Най-популярното разбиране е, че написването на музиката за един филм е част от постпродукцията. Филмът вече е заснет, монтиран или е на първи, втори драфт, и след това се прави връзката между музиката и образа на екрана. Ще ти дам един пример. Последният филм, който завърших наскоро, имаше страхотен екшън епизод, завършващ с гонитба с коли. 13 минути екшън! Честно ти казвам, няма как да напишеш музиката към екшън сцената, без да я гледаш. Защото тя трябва на секундата да отговаря на действието, което виждаш. Това се нарича скорване на музика по картина. В екшъните и трилърите това е особено важно.
Филмовата музика – съпреживяване с героите
За да се случи това, трябва да има строг синхрон между звук и картина. Малко разместен синхрон може да те накара да разбереш погрешно епизода, тоест, има филмова семантика. По някакъв начин музиката кодира действие и характери. Може да има само един тон, обаче този тон да създава предусещане или акцент върху нещо и обръща погледа на зрителя към него. Филмовата музика се продава като филмова музика, но всъщност тя е музика към образ, музика написана по картината. Финалната песен във филма за група „Жигули“ е специално написана за тази сцена. Бяхме наясно с всички драматургични условия още в самото начало. Тоест, трябва да носи нещо различно от другите парчета във филма. Независимо че сега звучи по радиата, всъщност тя е много мислена за тази конкретна сцена. Добрата филмова музика е женена за кино образа си.
Имаш ли пример за добро бракосъчетание?
Примери много. Харесвам музиката от 60-те и 70-те години. Музиката във филма на Франсис Форд Копола „Разговорът“, според мен, е абсолютен пример. Обаче за мен няма добри примери, а такива, които служат като пътеводители и които определят посоките. Не е въпросът да си съвършен образец, а да си ветропоказател.
В кината мина филма за композитора Енио Мориконе. Дали той ти е повлиял в професионално отношение?
О, той е един от най-големите! По принцип не харесвам определението филмов композитор. Заради продажбата на саундтракове, това е маркетирано за мен. Истината обаче е, че един добър филмов композитор, не може да бъде такъв, без да е много добър композитор. Мориконе е абсолютното доказателство за това. Има изключителна авторска музика извън филмите, а в същото време има такива филмови теми, че човек се сеща за поне 3, 4. Това съчетание на голям композитор и на филмов композитор при Мориконе е много показателно. Не трябва да забравяме, че този тип автори са стожерите на това. В съвремието едва ли не излиза, че саунд дизайнът е по-важен от мелодията. Това е така само привидно, защото колкото и банки със саунд дизайн да имаш, ако нямаш талант, силна музикална инвенция и идея, няма да успееш да създадеш въздействащ саундтрак. Именно това е изключителното при Мориконе, че както темите му са толкова гениални, запомнящи се и запеваеми, в същото време усещаш големия талант на съвременния композитор. Силата му е и в това, че никога не го е загърбвал. Винаги е представял музиката си и извън филмите, което е прекрасен пример и истинско вдъхновение за мен.
Не деля филмовия композитор от композитора
В този смисъл, „Песента на ветровете“ е нещо, което макар да изобилства от различни теми, те са оркестрирани и създадени в съвсем друг мащаб. Това, което липсва понякога във филмовата музика е, че в крайна сметка тя трябва да обслужи някакъв определен екранен момент, който продължава, например, 1 мин и 40 сек. Самото развитие на музиката вече започваш да го мислиш в тази времева рамка. Понякога се получава голямо разочарование, защото тъкмо си намерил някакъв музикален материал, който със сигурност би могъл да разгърнеш, но филмът или сцената не го изискват, просто не е нужна такава оркестрация, дължина. Мащабите понякога се разминават. За мен „Песента на ветровете“ се оказа добра възможност онези скъпоценни камъни, които съм намерил, да ги превърна в големи теми, да ги оркестрирам, да потърся другите им лица. Не деля филмовия композитор от композитора, както и не подценявам едната музика за сметка на другата. Мисля, че тази тенденция все повече ще я усещаме през 21 век, защото през технологиите и медиите фокусът на музиката започва леко да се променя. Предизвикателството пред създателите на музика е да намерят начин да общуват с хората през медиите, запазвайки силата на традициите.
Като говорим за Енио, рева на койота го е вдъхновил за основната тема на „Добрият, лошият и злият“. Привнасяш ли звуците от реалния живот в творчеството си?
Ако приемем гласа за естествен звук, то за мен изразът на гласа е много вдъхновяващ. Гласът и различните му звучности – от шепот до високите тоналности. Интересно ми е даже как музикалните традиции го интерпретират през джаз, поп, фолклор, опера. Честно мога да си призная, че съм изкушен от гласа. Това не значи, че винаги използвам глас. Гласът, като нещо, което винаги носи история и експресия, може да бъде и вътрешен глас, който да те води в създаването на едно музикално произведение. Гласът е метафората, която винаги съпровожда музиката. Та дори и под формата на мълчание.
Музиката и публиката
Казваш, че творецът трябва да завоюва своята публика. Какво означава това?
Означава, че отговорността за това, което правиш, е ти да намериш твоята публика. Отговорността е лично твоя, а не на публиката. Трябва да намериш аудиторията, да я адресираш, впоследствие да я уважаваш и да се грижиш за нея. Няма нужда да седим и да се оплакваме каква музика слушали хората и каква била средата. Важно е да споделиш начина, по който виждаш света с този, който е до теб. Когато сте двама, това започва да променя средата и създава това, което искаш да бъде.
Завоюването е съзнателно и целенасочено намирне на тези хора, тоест протягаш им ръка през музикалния жест. Много е интересно, защото идвайки от поп музиката през 90-те години, когато свирихме с „Тибетски сърца“ сме имали участия с минимум по около 1000 човека. С други думи ние имахме много твърда група от последователи. Изпълнителите в поп и джаз музиката обикновено имат своите последователи, не единствено за да ги харесват, но и за да споделят и допринасят за техния свят. От тази гледна точка все си мисля, че за почитателите на класическата музика в България също не бива да се влиза в клишета от рода на – това са 10 баби, които ходят в зала „България“. Въпросът е дали си способен да намериш тези, с които да споделиш изкуството си, защото тях ги има и ако не си ги намерил, вината е твоя. Това не е само проблем в България, а в целия свят.
Казваш, че изкуството е диалог в общност. Как върви този диалог през последните две години?
По отношение на концертите ситуацията доста се лимитира. С „Мистерията на българските гласове“ с проекта “БууЧииМиш” с участието на Лиза Джерард 2019 имахме около 50 концерта в Европа. 2020 – 1, а през 2021 – досега нито един. От друга страна, във филмовата музика, в „Песента на ветровете“, в нещата, които са по-локални и не изискват дългосрочно планиране, съм направил доста неща. Направих няколко много интересни крачки като композитор през този период. Като „Портрети на непознатото“ с Явор Гърдев, който е интересна смесица между съвременна опера и театър. Създадох „Песента на ветровете“ и няколко саундтрака на изключителни филма. От тази гледна точка съм благодарен за времето, което съм имал, за да го посветя на тези проекти.
Илюзията ни за контрол се разклати
Последните две години май разклатиха илюзията ни, че можем да контролираме света, науката и знанието и че едва ли не сме безсмъртни. Ще бъде интересно, ако успеем наученото сега да го използваме като мост към някаква различна гледна точка към научния прогрес. Именно идеята за проблематизирането на феномена на прогреса и непознатото е водеща в „Портрети на непознатото“. Пандемията ни сблъска с факта, че за нас все още има непознати неща, че може би винаги ще ги има и че те биха могли да са някаква ценност на цивилизацията. Да, пандемията е криза, но и отваря възможност за някаква различна форма на комуникация. В този смисъл приемам тези две години такива каквито са и не смятам, че са загубено време.
Къде се намираш във философската скала за музиката, която, да кажем, започва от Платоновската идея, че музиката е метафора за вътрешно присъщия на природата ред и стига до теорията на Стравински: „Шумът се превръща в музика само като се организаира, а тази организация предполага съзнателно човешко действие.“?
О, аз съм по-скромен! За мен е по-важно намирането на вътрешния глас на композитора. Платон и Стравински са колоси, с които не бих се равнявал. Нямам водеща концепция, която да ме ограничава. За мен търсенето и намирането на вътрешния глас е смисъл както в творческо отношение, така и като екзистенциален акт. Да искаш да си композитор е особен избор, който е свързан именно с желанието да намериш уникална експресия и уникален глас.
Кои са онези ключови елементи, които много държиш студентите ти да възприемат?
Преподавам отскоро, защото силно вярвам, че е ценно човек да споделя опита си. Това, което много би ми се искало, е да отворя вратата към силата на въображението у тези, които тръгват по този път. Стартирането в областта на творчеството, особено в нашата традиция, е свързано и със страха от спазването на страшно много канони. Един от проблемите на съвременната ни култура е невъзможността да интегрира креативността на индивида в общото си развитие. Някак си общото развитие и традицията се оказват по-силни от креативния импулс на индивида. Иска ми се да бъде обратното – креативният импулс да развива традицията. Писането на музика е пътуване, не през ограничения, а през свобода и граници, които само ти можеш да откриеш къде са.
Ако искате да чуете как звучи чласа на режисьора Виктор Божинов, който работи рамо до рамо с Петър Дундаков, може да го направите от ТОЗИ ЛИНК.
Искам да завърша този материал с диригента Бенджамин Зандер. Освен гениален музикант, Бенджамин се оказва и един от най-добрите презентатори, които някога съм виждала. С негова помощ искам да ви припомня трансформиращата сила на музиката:
Коментари