Темата за домашното насилие става все по-наболяла в България, а и не само у нас. Причините са толкова много, че дори не съм сигурна дали някой би могъл да ги осмисли заедно, да ги анализира и да извади адекватни решения за проблемите, без да пропусне нещо: манталитет, бедност, съчетана с ниска култура, лошо възпитание и още по-лош пример, тежки последици след дългата пандемия, изолация, война, инфлация, липса на адекватна защита на жертвите…
Много е трудно да накараш жертва на насилие да говори за проблема. Малко са тези, които изобщо се осмеляват да споделят за това на някого, а единици са жертвите, готови да излязат публично и да признаят за тежката си съдба, но и изхода от нея. Е, филмът „Игра на волята“ е комбинация от двете – истинската история от живота на Яна Маринова, разказана сурово и въздействащо на големия екран.
Много е важно още в началото да се каже, че „Игра на доверие“ не е просто филм за домашното насилие. Това е кино разказ за изводите и възможните изходи от една наглед безизходна ситуация, в която жертвата потъва.
Яна Маринова споделя за филма
„Много ми харесва да работя с Мартин Макариев, Александър Сано и с Луиза Григорова, защото знам, че имаме един и същ вкус за кино и знаех, че за тази история Мартин ще направи така, че тя да изглежда по подобаващия начин. Да бъде разказана така, че да не изглежда като социална драма, на която целта ѝ е чисто документално да накара хората да бъдат съпричастни, което е прекрасното на документалистиката и социалните драми. Аз обожавам такива филми. На мен ми харесва да правя филми, които са много атрактивни, много зрелищни.“, казва Яна Маринова в интервю за БНТ след премиерата на филма по кината, която бе през февруари тази година. И действително „Игра на доверие“ е зрелищен филм, не просто защото е красив като „картинка“, а и защото бърка в една „кървяща рана“, каквато е домашното насилие. Рана, която става все по-болезнена за българското общество, а лек не се вижда.
Между истинската история и фикцията
Сюжетът на филма е изграден от две истории. Едната е истинската история – тази от живота на Яна Маринова и нейната майка (в ролята на Даниела е самата Яна Маринова), а втората разказва измислената историята за дъщерята на Даниела – Елена (в ролята Луиза Григорова). И двете жени, макар да живеят в различни епохи, трябва да открият начин да постигнат личното си щастие, въпреки че срещу тях стои манипулацията, агресията, властта и личностният натиск.
Всъщност, никак не е изненадващо, че филмът „Игра на доверие“ се радваше на огромен зрителски интерес, когато вървеше по кината у нас. От една страна темата на сюжета, макар тежка, а за мнозина и лична, е привлекателна за хората. От друга – през годините режисьорът Мартин Макариев си „отгледа“ предани зрители, които знаят какво кино прави той и търсят съзнателно неговия почерк. Тази комбинация плюс популярните имена на Луиза Григорова и Владимир Зомбори, събрани от обичаната от всички Яна Маринова, няма как да не се окаже печеливша откъм зрителско внимание. А това е важно, защото, когато говориш за домашното насилие, независимо дали представяш личната си история или разказваш измислица и независимо дали тази история е правдива или с „филмови подправки“, трябва да накараш хората да те слушат и да те гледат.
Сюжет през погледа на Мартин Макариев
Филмът е достатъчно „красива картинка“, за да бъде визуално привлекателен, а в комбинацията с важната тема е точно попадение на Яна Маринова и хората, с чиято помощ тя реализира тази продукция. Всъщност, „Игра на доверие“ може да бъде наречен по много начини и все ще бъде описан добре. Ако кажете, че е секси, ще сте напълно прави. Ако пък го наречете жесток, отново ще уцелите. Ако прецените, че филмът на Мартин Макариев е твърде категоричен в „черното“ и „бялото“ на своите персонажи и тяхната лична мотивация, вероятно отново ще сте прави. Такъв е филмът на „Яна Маринова“ – действа по различен начин на различните хора и, ако изключим професионалните зрители, останалата публика го възприема чрез сетивата и личните си преживявания и така го „доизгражда“ на места, на които сюжетът малко олеква.
Критиката за филма
След тръгването по кината на „Игра на доверие“ имаше критики към някои елементи във филма, отразяващи насилствени сексуални сцени. В българското кино открай време секс сцените се оказват едни от най-трудните за родните режисьори, но пък те са упорити и продължават да разчитат на тях. В случая с филма на Мартин Макариев и основната тема в сюжета въпросните сцени са по-скоро очаквани, така че едва ли биха били проблем за зрителите.
Защо не бива да пропускате „Игра на доверие“
Ако се чудите защо в целия текст, който прочетохте, така и не разбрахте за какво точно се разказва в „Игра на доверие“, причината е следната: този филм носи послание, той е проводник на една идея, която би могла да спаси нечий човешки живот. Идеята за „играта на доверие“ вече е помогнала на самата Яна Маринова да усети критична ситуация в живота си и успешно да излезе от нея. Сюжетът на филма изпълва идеята с конкретика и, когато го изгледате, вие ще го преживеете – в това нямам никакво съмнение. Смисълът на филма обаче е много по-важен и ценен и ако той остане у вас като малка лампичка, която да светне в правилния момент, то значи Яна Маринова и целият екип на филма са си свършили работата както трябва.
Коментари